Интервю с един пътешественик във времето и пространството

Вие нямате нужда от представяне, но кажете ми нещо за себе си с което искате да ви запомнят децата ви и идните поколения? 

Искам моите деца да ме запомнят с уроци по начин на мислене. Искам близките ми да ме помнят с цветни дрехи. Искам по-далечните да не забравят една лъчезарна усмивка, която променя само като се сетиш. Ако за поколенията случайно остане нещо – ще са песни, стихчета и някои картини. Но да не забравяме, че всичко е “Dust In The Wind”, както се пее в една песен.

Като малък какво дете бяхте, от какво се увличахте най-много?

В нашия двор имаше въртележка, на която през войната немците са връзвали коне. Тренирах на нея по няколко часа на ден, за да стана космонавт. Баща ми беше военен пилот и имам автограф от Юрий Гагарин, когото баща ми беше возил с ИЛ14. Впоследствие се записах на курсове по физика и висша математика заради това. Но живота ме отвя в друга посока.

Защо решихте, че трябва да учите стоматология, след като можете да  пеете, или още не бяхте открили тогава таланта си?

Имах връзка с една студентка по медицина, а може би и бялата престилка на майка ми оказа влияние. Изпитвах увлечение и по древната медицина. Така попаднах в Медицинска академия. Завърших със златен медал и 3 висши дипломи от различни факултети. Впоследствие преподавах 10 години в катедрата по детска стоматология. Сега имам само частна практика.

Направихте грандиозен концерт под връх Еверест, какви ви бяха мотивите?

Най-вече влечението към Индия и приключенския ни дух. Не знаехме предварително дали е възможно да се пее нависоко и затова ангажирахме барокамерата на ВВС. Така по невидимите ноти на съдбата регистрирахме най-високия концерт в света, във файловете на Гинес като едно от 100-те най-добри постижения на 96-та. Тази година на 15 май се събират почти всички участници от тогава за да направим реюниън под надслов “20 години Еверест-концерт”. Участват: Теодосий Спасов, Дони, Калки, група “ОМ”, Дари, Александър Илиев, театър “ПАН” и др. На 15-ти май, НДК, в зала 11, от 19.00 часа.

Кога започна влечението ви по източните религии?

От 8-ми клас, когато си купих една от малкото издавани в България книги за йога. Приемам източните учения повече като философия, отколкото като религия. Те ме карат да продължавам да си изяснявам смисъла на живота, който несъмнено е 42 (..спомнете си Галактическия стопаджия)

Вие сте доста ексцентричен, какви са вашите предизвикателства?

До преди време летях с парапланер и мото-делта, скачах с бънджи, пътешествах с ветроходни кораби и яхти. Сега малко съм ги поизоставил… временно. Сега предизвикателството пред мен са децата. Искам още и още и още (пак от песен).

 Къде се чувствате така да се каже по в свои води, в зъболекарския кабинет или на сцената?

И в двете. Но денталната медицина е малко или много рутинно занимание, докато сцена е винаги вълнуваща. Колкото по-голяма, толкова по-вълнуваща.

 Какво не бихте простили никога?

Сигурно има рани по сърцето ми, които заздравяват трудно, но времето все пак си лекува, така че какво да се вторачваме в думи като никога.

Страхувате ли се от провал?

Имал съм преди много години един такъв сън – явявам се на сцената и не знам какво да направя. Събудих се плувнал в пот. Тогава подготвях един мой авторски спектакъл с ирландски танци и ми беше много напрегнато. Всичко мина благополучно, но преживяването насън го помня. Сега нямам страхове, но непрекъснато се питам „ще успея ли да реализирам 100% от своя си потенциал в този живот“?

Плаши ли ви старостта?

Да бе, аз я плаша 

Водим класацията на един от нещастните народи, кое прави българина нещастен?

Българите са стоици. Заради това мисля, че не сме точно нещастни. От Вселенския компютър сме си избрали да се родим в тази тежка казарма и да се справяме. Това е вид опитност, една от всичките 420 милиона животи, които може би имаме. Не се оплакваме, а действаме. Има човеци без два крака, които са шампиони по танци. Ние ли да се оплакваме? Даваме най-доброто и следваме мечтите си. Това е.

Кое „оръжие“ убива мечтите на хората?

Ежедневието. Битността. Не мисленето. Не правенето.

Коя е вашата „рецепта“ за щастие?

Сутрин – денят със смях и музика. Свещ или стойка на глава – увеличават производството на хормони на щастието. Поддържай здраве. Приятели. Работи това, което ти е хоби.

 Понеже знам отношението ви към бежанците, иска ми се малко да поговорим и по този въпрос…

Бежанци, но в кавички. Нашественици е думата.

 Одобрявате ли тези доброволни отряди, които залавят „пришълците“?

Когато няма държава ще е така. Как не се роди у нас един като Орбан да поведе тая скапана политическа класа. Скапана, тъпа и алчна. Да, точно сега трябват граждански отряди, опълчени, както искате. Малко да по събудят останалите и да покажат, че няма ей така да си дадем земята.

Според вас Меркел сама ли е взела решение да напълни Европа с мюсюлмани, или това  е  под диктовката на Обама и правителството му?

Меркел на трибунал! Рано или късно, трябва да я осъдят на мъчителна смърт за унищожаването на Европа и посегателство към цивилизацията. Няма по-голям престъпник в историята на човечеството! Освен поръчителите и – трансатлантическите лобита, като и режисьорите като Сорос. Както и българските им и европейски съучастници. Народите ще потърсят отговорност, дори и самите “бежанци” заради измамените надежди. Апропо, вижте видеото с Джордж Фридман пред Chicago Council Of Foreign Affairs от 4.02.2015. Внася яснота как е подготвено това.

 Какво трябва да се направи, за да спре този поток от бежанци или е късно вече за това?

Мощни граждански движения – като ПЕГИДА например. Огради, антиимигрантски закони, депортиране. И край на лицемерната игра с ИДИЛ.

 От цялата тази офанзива, кой ще загуби и кой ще спечели играта?

Всички губят. Теорията за контролирания хаос, десетилетна американска политика, е пълен провал. Щатите няма да останат незасегнати.

 Вярвате ли в предсказанията на много пророци и гадатели, че един ден ислямът ще бъде водеща религия в света?

Водеща? Исляма води само към зло. Към връщане на цивилизационния часовник от 21-ви в 6-ти век. Може да имат превес на последователи, но само до 3-тата световна.

 Трябва ли в България да има толкова много джамии, да се учи корана, и жените да ходят с бурки навсякъде?

Пример за безотговорна политика. Образец номер едно по всичко това в Европа. Жалко, че няма истинска национална, патриотична партия. България има нужда от патриотична власт с железен юмрук.

 

Какви теми обсъждате в клуба създаден от Божидар Димитров, в коййто и вие членувате?

Всичко, за което си говорим с вас, както и българската история. Аз бях един от инициаторите на този клуб. Той обединява, специалисти, патриоти, историци…

 Вие как виждате бъдещето на света? Вярвате ли, че един ден той ще стане едно по- добро място за живеене?

Да, вярвам, защото вярвам в „Силите на Светлината“, които го водят.

 Ако от вас зависеше, какъв свят бихте сътворил?

Съвършен, красив и справедлив.

 На какво искате да научите вашите деца?

На смисъл. Той е точно в това да живееш красиво, да даваш най-доброто от себе си, да мислиш чувстваш и правиш добро.

Какъв въпрос бихте задали на управляващите?

Наистина ли мислите, че някога ще се порадвате на откраднатото?

Какво е вашето обръщение към българските емигранти?

Раждайте и възпитавайте Българи. Работете за България.

P.S.: В крайна сметка всички сме пътешественици в различни тела и времена, в различни части на Вселената.

Автор: Стойка Божкова, за сайта news365.eu.

  Валерия Велева: Не може страната ни да е на последно място по бедност в ЕС и да има успешни политици on: декември 28, 2016В: ИнтервюКл. думи: Валерия Велева, избори, Стойка БожковаНяма коментари  Отпечатване Email Сподели96 Tweet Сподели0 Сподели0 Сподели0  

Интервю на Стойка Божкова с известната журналистка Валерия Велева

С най-голямо удоволствие днес искам да ви представя една личност, която мнозина у нас причисляват към най-добрите журналисти и най-точните анализатори на обществено-политическите процеси в България. Тя е жената, която един ден не е оставила без работа. Преди да се докаже в журналистическата професия е работила като телеграф в пощенска станция. Работила е също като машинописка, секретарка, собственичка на моден бутик. Малцина знаят,че тя сама е ушила абитуриентската си рокля само за два дни,но истинската и стихия е в кулинарията.Тя е любимата ни Валерия Велева, която на 02.01.2017г, ще отпразнува поредния си рожден ден с приготвените от нея вкусни ястия, сладки и баници, които са неин запазен специалитет.

Трудно е да се взема интервю от такъв доказал се журналист като вас, но понякога предизвикваме самите себе си. Искам първо да ви благодаря, че се съгласихте на този разговор, който надявам се, ще бъде интересен, не само на мен, но и нашите читатели, а и ще опознаем по-отблизо любимата на много хора медийна личност Валерия Велева.

Госпожо Велева, по принцип вие задавате въпросите, а сега ще трябва да отговаряте. Как се чувствате от другата страна?

Аз не обичам много да говоря за себе си и давам много рядко интервюта, защото смятам, че мисията на един журналист е да пита, да търси отговори на въпроси, които засягат обществото, а не да фокусира вниманието върху себе си. Но Вие сте толкова настоятелна, че не можах да не приема поканата Ви. Признавам си, че и Вашата читателска аудитория ме провокира. И използвам повода да честитя на всички Рождество Христово! Нека Бог ни дари със Светлината си и да ни напътства в мислите ни към добри дела.

Нека първо ни разкажете нещо за вашето детство, от смирените деца ли бяхте, или от малка се борихте и отстоявахте правата си?

Израснах в семейство на родители, които много се обичаха, за съжаление вече не са между живите и които много изискваха от децата си. Ние сме две сестри, аз съм по-голяма с две години. Бяхме строго възпитавани. Баща ни беше инженер строител, а майка ни – съдия. Тя формира в нас респект към истината, спазване на морала, съчувствие към по-слабите от нас, на които трябва да се притечем на помощ, ако можем. Не сме били смирени деца, но уважавахме думата на родителите си. Например – имахме „вечерен час” на прибиране от забави, в къщи със сестра ми се редувахме коя ще чисти и подрежда къщата, а майка ни слагаше оценки. В училище винаги искахме да сме най-добрите, да имаме отлични оценки. Много се стараехме при подготовката на уроците. Баща ни не приемаше, ако донесем бележка 5, или 6-. А четворката в бележника беше повод едва ли не за семейна „минитрагедия”. Сестра ми завърши като пълна отличничка гимназията, аз имах петица по математика. Точните науки ми куцаха.

Разкажете ни една случка от вашия детски свят, която никога няма да забравите?

Нямам добър слух, пея фалшиво и за ужас едва ли не на целия клас учителката по пеене ми сложи двойка, и то в седми клас, от чийто оценки се формира балът за кандидатстване в гимназия. Тогава всички мои съученици се втурнаха да ми помагат в едно упражнение по пеене, което трябваше правилно да изтактувам и да молят учителката да бъде снизходителна към мен по време на изпита. Когато се сетя сега за този момент, хем се смея, хем ми става мило за отношението на съучениците ми, но тогава за мен този изпит по пеене беше най-големият ми кошмар. Оттогава много искам да пея, но знам, че всичките ми опити са трагични за слушателите ми. Като някакъв „жест” на съдбата приемам един невероятен факт. С голямата Лили Иванова от 30 години поддържаме прекрасни отношения. Правила съм много интервюта с нея, боготворя я като певец и професионалист. Тя знае, че моята любима песен в нейния репертоар е „Щурче” на композитора Найден Андрееев. На едни нейн бутиков концерт преди година, пред отбрана публика от не повече от 100 души, аз седях на първия ред на две крачки от нея. Когато Лили завърши концерта си със „Щурче”, както обикновено го прави, аз запях на стола си. Тя ме видя, дойде при мен, подаде ми микрофона си и заедно с нея изпяхме песента. Беше уникално вълнуващо за мен като изживяване – аз „оперираната” от слух да пея заедно с Лили Иванова! Имам и страхотна снимка от този миг, защото това Лили с никого не го е правила.

Какво сте запомнили от вашата любима баба, която се е грижила за вас?

Баба ми Велика, на която съм кръстена и която ме е отгледала до седем-годишна възраст беше истинска, корава българка, потомка на поборници от Априлското въстание. Нейният пра-дядо е бил съратник на Васил Левски в организирането на Новоселското въстание, потушено с невероятни жестокости и кръв. Този мой пра-пра-дядо е бил заточен на остров Крит, откъдето по-късно избягва и се завръща в България след Освобождението. Баба ми разказваше за тези събития, аз ги слушах от дете като приказки, после, като пораснах се зачетох в историята и проследих в детайли драматичните обстоятелства. Баба Велика беше великолепна домакиня, готвеше страшно вкусно, на всеки Великден месеше по 10-15 кг козунаци, червеше по стотина яйца, които раздаваше. От нея съм се научила на домакинство, готварство, на подредба на дом, на отношение към съпруг, към деца и т.н Тя работеше селска работа на „къра” до 78-годишната си възраст, когато почина почти на нивата.

Спомняте ли си момента, когато взехте решение да се занимавате с журналистика и какви ви бяха мотивите тогава?

Баща ми искаше да стана детска лекарка, майка ми – адвокат. Аз не харесвах нито едната професия, нито другата. За лекар – не мога да гледам кръв и страдание, за адвокат – прекалено пряма съм. Исках да се занимавам с литература. Баща ми насила ме накара да кандидатствам медицина, но аз пък „целенасочено” се провалих като умишлено не се подготвих за изпита по биология. Моят „бунт” ме размина с медицината за огромно огорчение на баща ми. Но следващата година записах литература и философия и започнах работа в БНТ, което е в далечната 1974 година. Журналистиката ме намери сама. Но пък аз й се отдадох с пълна сила. И не съжалявам.

Вашата кариера стартира още от времето на соца в БНТ, после бяхте освободена от Асен Агов. Как ви се отрази това ваше освобождение?

В БНТ работих до 1992 година. Бяха много силни години, в които професионализмът беше изведен на пиедестал. Аз съм се учила на журналистика от Тома Томов и Дмитрий Иванов, от Иван Славков и Хачо Бояджиев, от Младен Младенов, от Бригита Чолакова. Уволнението ми от БНТ дойде през май-юни 1992-ра с идването на СДС на власт. Тогава „синият” Асен Агов изхвърли заедно с мен още близо 900 души от телевизията по чисто идейни, политически причини. Беше много тежко, защото в онези години на силна конфронтация такъв драстичен акт имаше сериозни последици. Същата година се запознах с Тошо Тошев, който веднага ме привлече към екипа на в. „Труд”, чийто възход започваше с утвърждаването на Тошев като негов главен редактор. Останах в „Труд” до 2011 година – това бяха най-хубавите години в работата ми като журналист. Бяхме станали институция, с която политиците се съобразяваха. Диктувахме събития, влияехме върху процеси от развитието на страната. За съжаление през 2011 „Труд” попадна в ръцете на собственици, които искаха чрез вестника да прокарват своите корпоративни интереси и с това започна низходящата тенденция в развитието на тази медия.

Докато сте работили в телевизии някой опитвал ли се е да ви цензурира?

Аз работих в телевизията в годините на тоталитаризма, когато цензурата беше част от политиката. В БНТ имаше списъци на хора, което не можеха да бъдат канени за участие, защото са изразили мнение срещу партията или нейния пръв ръководител. Това бяха годините, в които се наказваше за виц, в които партията-държава беше въвела правила, задължителни за всички. Телевизията от времето на Славков беше телевизията на Живков, на идеологията на комунизма с всичките обществени атрибути.

Кое ви предизвиква да вземате интервю от даден политик или обществена личност, и въпросите, които задавате предварително ли ги подготвяте?

Развитието ми като журналист, публицист и анализатор стана, след като започнах работа в „Труд” и продължи в годините на целия преход. Всъщност през моите интервюта премина целия преход – интервюирала съм всички президенти, премиери, председатели на Народното събрание, лидери на политически сили от Тодор Живков до днес, бизнесмени, писатели, актьори, военни, – вероятно са над 5000. Най-силните от тях събрах в книгите “Мъже на власт”, “Изповеди по пантофи” и “Рани от власт”. Аз съм единственият български журналист, който има „пълен набор” от разговори с политиците от зората на 1989-та до наши дни. Познавам целия политически и интелектуален елит на нацията и процесите, които формираха поведението им през тези драматични за страната ни години.

Нашите политици узряха ли вече за неудобни въпроси?

Никога не съм се притеснявала да задавам неудобни въпроси. Напротив, може би с неудобните си въпроси към Петър Младенов, Луканов, Виденов, Костов, Сакскобургготски, Станишев, Борисов наложих някаква мярка в журналистиката – да се търси истината докрай и да не страхуваме да задаваме неудобни въпроси.

Злите езици ви свързват с доста известни мъже, това създава ли ви напрежение, или не обръщате внимание на подобни писания?

Не знам какво точно влагате във въпроса си. „Свързването” ми с различни известни мъже е било на професионална почва. Когато една жена е непрекъснато в компанията на известните и силни, заради общественото си положение мъже, това винаги предизвиква слухове догадки или дори злостни коментари. Отначало се ядосвах, опитвах се да опровергавам, да доказвам истината… После разбрах, че това е безсмислено. Сега не обръщам внимание. Кой каквото иска да пише, аз и хората, които ме уважат, знаят кое е вярно и кое не е. Живеем във века на дезинформацията и няма как да не станем нейни жертви. Дори и от най-големите скандали, които са били фабрикувани на мой гръб, съм излизала по-силна и по-уверена в себе си. Това е цената, която плащаш, когато си на върха.

Артистът, певецът, художникът, освен всичко друго, трябва да притежават и талант. Какъв талант трябва да притежава добрия журналист?

Няколко са принципите, които съм се опитвала да следвам – бъди силен със силните на деня и не се поддавай на внушенията им. Бъди точен в новината и коректен в анализа. Бъди лоялен към читателите си. Тяхната оценка е най-важната. Журналистиката е смела професия. Не случайно толкова колеги намират смъртта си на мястото на събитията – последните примери са от катастрофата на руския военен Ту-154, на чийто борд имаше и журналисти. За журналистиката няма работно време, няма почивен ден. Журналистиката винаги търси отговор на въпроса „Защо” – това е входът към разгадаването на тайните и процесите в живота ни. Журналистиката отнема мигове от личния живот, но дава невероятно самочувствие при добре свършена работа. Журналистиката е и една непрекъсната битка – с Лошото, което е навсякъде около нас. За мен журналистиката е като наркотик – ако е станала твоя същност, не може да се откажеш.

Може ли дадена медия дълго време да просъществува като самостоятелна или неминуемо тя рано или късно ще бъде принудена или тя сама ще пожелае да бъде в услуга на дадена политика?

Това е много съществен въпрос, който изисква обстоен отговор. Първо, журналистиката не може да живее сама за себе си. Второ, журналистиката има такава огромна сила и мощ, че стремежът за нейното овладяване е бил изначален. Не случайно се казва – че вестникът убива. Днес огромна част от големите медии по света са подвластни на политика, която следват. И от която се издържат. Изборите в САЩ го доказаха за пореден път. Истинската журналистика трябва да намери златното сечение между истината, лоялността и верността към читателите.

Как се подържа авторитет на една медия и каква е разликата между журналистиката и PR агенциите?

Авторитетът на една медия идва от имената, които работят в нея, от спазването на принципите за истина, морал и професионализъм. Журналистиката се опитва да открива и да показва недъзите, а пиарите – да ги скриват.

Според вас, какво е нивото на журналистиката в сегашните времена?

Днес журналистите са подложени на силна критика – че са посредници на чужди убеждения, че зависят от силните на деня, че си налагат автоцензура, било то от страх или заради облаги. Някои даже казват – журналистиката умря или няма да я бъде. Както във всеки сектор от живота ни и журналистиката търпи развитие и все по-трудно се доказва като „четвъртата власт”, а много колеги стават подвластни на цинизма спрямо собствения мироглед. Жълтите вестници сриват реномето на истинската журналистика. Съобразяването с дадена политическа линия убива доверието в истинността. Журналистиката е коректив, мисия, творчество, опит, знания, битка, човеколюбие, тя не може да е задкулисна, лицемерна, ограничаваща. Журналистиката е сила и емоция, която трябва да стигне до сърцето на публиката.

Освен като добър журналист, вие се явявате и като един много добър политически анализатор, и няма да пропусна момента да ви попитам, как виждате политическата обстановка в сегашната ни действителност?

Светът е на прага на големи изпитания, бих казала – пред революционен взрив. Изборът на Тръмп в САЩ е нечуван акт на промяна, Близкият Изток е в развалини, държави изчезват от картата на света, Европа е в невъзможност да се справи с опазването на живота на нейните граждани, мюсюлманството настъпва агресивно в християнска Европа, над всички това е надвиснал Тероризмът в най-зловещите му измерения. Политическите елити не са готови за тези предизвикателства. Народите не са доволни от живота си и от водачите, които се отдалечиха от масите. Отчуждението в човешките отношения взима драматични измерения. Човечеството започва да се развива не по правилата на майката Природа. И ще бъде наказано! България е малка брънка от този взрив, който ще разтърси живота ни. Ние развалихме държавата си в последните 27 години и не знаем как да я поправим. Предстоят избори, които ще променят ситуацията.

Според вас, идва ли краят на демокрацията и зараждането на социалните политики като се започне от британския Брекзит, победата на Тръмп, сега и при нас, разпада ли се Европейския съюз?

Това не е краят на демокрацията, това е краят на либералния модел, който изпорти демокрацията. ЕС ще претърпи промени, които няма да са благоприятни за България. Вероятно ще бъдем отделени от „богатите” държави, които ще ни отредят място на „миграционно гето”, което да спира настъплението на мигрантите към Европа. Политиците ни не успяха да отредят по-добро бъдеще за страната ни.

Коя е най-голямата грешка на управляващите, които вече почват да губят доверие от собствения си народ?

Че не се вслушват в собствения си народ, че посяват омраза и разделение, че не чертаят визия за развитието на страната и оставиха младите за избягат навън.

Кажете нещо за избора на българския народ, изненада ли ви резултата от последните избори?

Не съм изненадана от резултата на президентските избори. Той беше предизвестен. Българите наказаха самонадеяността. Това беше вид бунт срещу статуквото и фокусиране на надежда в образа на един човек, в който българите видяха символ на промяната.

Какви качества трябва да притежава българският политик, за да бъде полезен на народа си, бихте ли дали пример за успешен политик?

В последните 27 години в България няма успешни политици, за съжаление. Не може страната ни да е на последно място по бедност в ЕС и да има успешни политици! Всички, които идваха на власт и си отиваха, оставяха след себе си разочарование, негодувание и липса на перспектива. Не може повод за гордост да са 300 км. магистрали, а да не забелязваме, че два милиона българи са предпочели да се движат по чужди пътища из света! Това, което най-много липсва на българските политици, е визия за държавата и съпричастност към живота на обикновения човек.

В този бърз ритъм на живота, за какво не ви стига времето?

За театър, дори за кино.

На какво се радвате в живота и кое би ви натъжило?

Най-много се радвам на малката Валерия, тя ме кара да забравя всичко останало. Натъжава ме раздялата с хора, на които държа. Човешката мъка ме смазва.

Вярвате ли, че един ден светът ще стане едно по-добро място за живеене?

Иска ми се да вярвам. Но трезвият разум ме кара да не съм голяма оптимистка. Битката между Доброто и Злото ще вземе много жертви.

Ако сте фея, какъв свят бихте сътворили?

На дядо Коледа! Но аз не съм фея и никога няма да бъда. Затова и този свят ще остане само в приказките, които са нашата мечта за света, в които искаме да живеем.

Наближава Нова година, а непосредствено след това и вашия рожден ден, сама ли ще приготвите вкусните ястия и баници, с които се славите сред вашите приятели?

Да, на този ден в къщи ще има „нашествие” от приятели, които отсега са си поръчали сладкиши и ястия, които знаят, че са мой специалитет. Готова съм да им се раздам.

Каква е рецептата да изглеждате толкова добре и да излъчвате позитивизъм, дори и от екрана?

Не знам. Вероятно идва от стремежа ми да виждам Доброто дори там, където то може би не съществува, но аз продължавам да го търся.

С една дума, ако трябва да се опишете, то коя ще бъде тя?

Максималистка.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Ние с вас си говорихме за толкова сериозни неща, „разходихте ме по конспекта” едва ли не на целия живот. Изпращаме една драматична година с много кръв и невинни жертви, с много мъка и болка, разделихме се с велики личности… Дано това е да била цената на наказанието, с което Бог ни предупреждава. Искам Любовта да бъде повече от Омразата, искам Радостта да надвие Тъгата, искам животът ни да е непрекъснат Възход напред към Красотата. Желая на Вашите читатели Обич и Сила, Здраве и Мъдрост, за да изживеем дните си по най-прекрасния и достоен начин.

Автор: Стойка Божкова за сайта news365.eu.

 Днес искам да ви представя авторът на книгата ,,Последната територия”

Момчил Николов е роден на 16 септември 1970 година. Той е завършил медицина, но се занимава основно с писане. Автор е на книгите: “Пътници”, “Разкази”, “Фрагменти от стая”, “Лудата Дорис”, “Hash Oil”, “Горният етаж”, “Кръглата риба”, “Машини за любов”. Носител на много литературни награди, включително и на най-престижния приз за съвременна литература „Хеликон“, която получава за романа “Кръглата риба”. Освен литературни текстове Момчил Николов пише сценарии за телевизията и киното. През 2016 година излезе и най-новия му роман “Последната територия”. Новаторски и интелигентен, романът, който е на границата на психологическия трилър и антиутопията, дръзва да излезе от отъпканата пътека на постсоциализма и личната драма и навлиза смело в модерността.Според всички литературни критици романът е една от най-добрите книги на 2016 година.

Какво дете беше Момчил Николов, играеше ли футбол и строеше ли пясъчни замъци?
Хич ме нямаше с пясъчните замъци, защото предпочитах да съм във водата – колкото се може по-навътре, исках в дълбокото. И днес е така – тишината под водата много повече ми харесваха от безсмисления хаос и приповдигнатото веселие на плажа. С футбола горе-долу се справях, но помня, че почти винаги пазех вратата – сигурно защото бях висок и не се старахувах да се хвърлям на земята. Или пък съм бил прекалено непохватен и безполезен за някоя друга позиция. Така че в общи линии и като дете бях същия, както сега – не особено общителен персонаж, който стои някак си встрани от общите вълнения.

Помогна ли ви училището, и най-вече литературата, да се усъвършенствате като един добър писател?
Учех в кварталното училище, където нещата бяха сурови. Учителите се опитнаха да налагат авторитет, често с физическа сила, а за повечето от учениците беше въпрос на престиж да им отвърнат със същото или поне – с пълно игнориране на учебния процес. В този ред на мисли училищната среда не беше кой знае колко мотивираща. Не мисля и че учебнииците по литература са били много интересни и вълнуващи. Това, което най-вероятно ми е помогнало, е безраборното четене извън училище. Прочетох всички книги вкъщи, после се прехвърлих на съседите, а след това – в градските библиотеки. Мисля, че още дължа книги на няколко от тях, за което се извинявам.
Спомняте ли си момента, в който взехте решение, и кое ви предизвика да започнете да пишете?
Не си спомням точен момент. По-скоро са били поредица от много моменти, възхищение от прочетени книги, желание и аз да напиша нещо, опити, срещи с хора, разговори, оше четене, още писане и така нататък. Съдбата, предполагам, си знае работата и те довежда, по нейния си начин, до мястото, което заслужаваш.

Кои бяха първите автори, които сте чели и са ви оказали най-голямо влияние?
Помня, че като малък обичах да чета приключенски книги и фантастика. Жул Верн, Толкин, Дикенс, Любен Дилов-баща и много други, чиито имена не помня вече. Харесвах и смешни детски книги – за малкия Никола, примерно, или пък за Карлсон. По-късно дойде и по-сериозна – но без да е скучна – литература – Борис Виан, Кърт Вонегът, Джордж Оруел, Бекет, Гюнтер Грас, Хенри Милър, Достоевски. Сега чета основно съвременна литература. Имената и книгите са много и си мисля, че всяка една от тях по някакъв начин ми е оказала влияние.

Какви качества трябва да притежава писателят, за да пробие с литература, не само в България, а и на световния пазар?
Писането като занаят е мъртво от поне петдесет-шейсет години. В смисъл – не е достатъчно да си вършиш добре работата, за да си осигуриш прехраната. Всеки, който реши да се захване с писане, трябва да е наясно с това. Конкуренцията е огромна – годишно в света се издават между един и два милиони нови книги. Ами старите? Това е може би едиственият бизнес, в който си в конкурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. Плюс атаките на всякакви видове електронни медии, които се опитват да превземат агресивно, по всякакви изобретателни начини, последната останала ни територия – тази в черепно-мозъчните ни кутии. За да успееш в тази недружелюбна среда, трябва да се наредиш сред най-добрите. А това става с много работа, с много постоянство и много търпение. Както, впрочем, се случва всеки успех.

Кое повече ви мотивира, тъгата или радостта, за да напишете история?
Никога не сядам да пиша, защото съм тъжен или пък радостен, или пък, недай си Боже – гневен, сърдит, ядосан. Пиша, защото съм приел, че това е едно от най-важните неща, които трябва да съвърша през живота си. И, когато седнеш да вършиш едно от най-важните неща в живота си, трябва да си концентриран. Уверен и спокоен, с бистър ум. Да те интересува само историята, която разказваш. Да я направиш толкова истинска, че хората да й повярват. Важна е тази история, а не историята на живота ти. Важни са емоциите на героите ти, а не твоите.
Ако вие трябва да бъдете главен герой в две ваши книги, от които едната е криминална, а другата е комедия, как бихте се описали?
В книгите ми обикновено има от всичко, така че даже не трябва да са две книги. А главните ми герои няма как да не приличат на мен. Странни типове, донякъде смешни, донякъде сериозни, със собствен поглед към действителността. Това, което ги отличва от мен – може би им се случват много по-интересни неща, отколкото на мен. Но това все пак е литература – всичко е възможно.

Какви са предизвикателствата и радостта от това да бъдеш писател?
Радостта и предизвикателствата са свързани с ежедневието на самото писане. Ще успееш ли да разкажеш днес историята така, както искаш? Ще намериш ли необходимите думи? Ако успееш да се справиш с предизвикателствата, има и радост. Сдържана, разбира се, защото до края на книгата има още много – много предизвикателства и, надявам се, много радост.

Има ли почивни дни талантът?
За таланта не знам, но мога да кажа за писането. То не е нещо, което се случва само докато пишеш. Случва се постоянно. Мозъкът ти не си почива, измисля историята, и ти дори не подозираш, че той го прави – до момента, в който това, което ти трябва, изскочи привидно внезапно и отникъде. Чудиш как ти е дошло на ум, но то не ти е дошло ей така – мозъкът ти усърдно е работил, докато ти си се занимавал с нещо друго.

Начинът на живот на българина го откъсна от духовността. Изгрява ли светлина на хоризонта?
Духовността е човешка потребност от най-висок ранг. Да стигнат до нея – не само в България, не но и навсякъде по света, не само сега, но и във всички времена – успяват малцина. Просто защото за да си духовен е нужно да са задоволени всичките ти останали потребности – физиологични, екзистенциални, социални. Не може да си духовен, ако си гладен, без покрив над главата. Приоритетите ти тогава са други. Не става и ако се страхуваш да загубиш това, което имаш, ако си несигурен за бъдещето си – каквито все повече хора, на все повече – иначе цивилизовани места по света – стават.

Има ли идеал, който да обедини българския народ?
За добро или лошо – българинът е изключително консервативен човек. Много трудно приема нови неща, гледа с подозрение и недоверие към тях. Затваря се, изолира се, не се променя, въпреки че обстоятелствата понякога го изискват. Не променя мисленето и навиците си. Този манталитет от една страна му е помогнал да оцелее през годините. От друга – не му помага много в модерния свят, в който изисква много повече гъвкавост. От трета – би могъл да помогне в един бъдещ, по-лош и по-опасен свят. А идеалите по-скоро умиляват българския народ, отколкото го обединяват. Може би има нужда не от идеал, а от кауза – ясно формулирана, прагматична и изпълнима.

Загива ли българската литература?
Напротив, в чудесна форма е. Всъщност, никога не е била в толкова добра форма. Годишно се издават около хиляда български книги, като поне десетина от тях са добри. Аз познавам най-малко двайсет писатели, които се трудят и се развиват. Някои са популярни и четени в момента, а други, някой ден, ще постигнат успеха, който желаят. Сигурен съм в това.
Какво ви натъжава в този свят и на какво се радвате?
Ние не познаваме света достатъчно добре. Виждаме само онзи малък отрязък от него, който е свързан с нашия живот. Така е било преди времената на информацинната епоха. Сега противоречивата информация, която поглъщаме абсолютно безразборно и всеядно от неизброими медийни канали, се стоварва върху нас и ни кара да се радваме и да тъгуваме за неща, които нямат нищо общо с нашия личен живот. Не може да се преживява всичко. Не можем да се страхуваме от всичко. Животът е единственият, който имаме, така че да му се радваме, доколкото е възможно.

Страхувате ли се? Кой е вашият най-голям страх?
Страхът, че теб вече няма да те има, а предметите, които си обичал или мразил, ще продължват да съществуват и без капчица свян ще се отдават на всеки, който ги пожелае. Че лека-полека отпечатъците от твоите пръсти ще изчезват от тях. Ще изчезват от бравите на вратите, от стъклата и стените на къщата, в която си живял. В нея вече ще живеят други и техните отпечатъци ще бъдат навред, мазни и силни. А стъпките ти ще заглъхват като ехо и само тези, които вярват в призраци, ще ги чуват от време на време, тихи и блуждаещи… Това е от една книга, моя.

Връщате ли се често назад в годините си и има ли неща, за които съжалявате, че не сте ги направили?
Не, може да се каже, че много рядко се сещам за миналото. Почти не мисля за него. Каквото било – било. Бъдещето ми е много по-интересно. То – поне според общоприетото мнение – още не се е случило и крие възможности, докато миналото не крие никакви възможности. То просто е минало.

Имали ли сте момент на слабост и каква е вашата ,,терапия” да се възстановите отново?
Моменти на слабост има всеки, но е хубаво те да си останат моменти. Да не се позволиш на слабостта да се застои прекалено дълго. Мисля, че имам защитен механизъм, който се включва в правилния момент и обръща тенденцията.
Какво е вашето понятие за щастието?
Нямам понятие за щастие. Имам усещане за щастие – кратки, бързопреходни моменти, които се появяват в много ситуации, ежедневно. Просто трябва да ги забележиш и да им се насладиш.

Какво не бихте простили никога?
Нямам проблем с прощаването. Опитвам се да живея така, че да не се налага да прощавам, каквото и да е, на когото и да е. Не приемам лично нищо. Не се обиждам. Не задържам дълго гняв. Хората са различни – с едни от тях може да се разбереш, с други не. Това, което не ми харесва, просто не ме интересува.

Ако трябва да се опишете с една дума, то коя ще е тя?
Излишно и неточно е да се описвам с една дума. Особено след като съм отговорил на двайсет въпроса до тук.

Вярвате ли, че един ден светът ще стане по-добро място за живеене?
Надявам се, че ще стане по-добро място за живеене на всички. Защото ние, колкото и да се оплакваме, сме сред най-привилегированата и богата част на света. Преди да се оплачем, нека да помислим – три милиарда и половина души живеят с по-малко от два долара на ден, има места, където човешкият живот не струва и толкова. Водят се войни, има глад, болести, природни бедствия – немислими за поразглезената ни европейска чувствителност.

И любимият ми въпрос към всички, които интервюирам, е: какво искате да кажете на управляващите?
Да си вършат работата. Да разберат, че са служители, а не началници. А ние – които сме ги назначили на работа – да се научим да изискваме от тях. Което предполага опредеделена заинтересованост и отговорност и у така наречените обикновени хора. Политиците трябва работят под постоянен обществен натиск – така функционира демокрацията. С псуване пред телевизора и в социалните мрежи не става.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?
Да са живи и здрави. И повече да мислят, отколкото да вярват.

Интервю: Стойка Божкова

Стоя самичка с бабата в стая

и мисля си кога ще дойде краят.

Оставих рожба,майка и родина

да дойда тук и стана една слугиня.



Какво се случи така и не разбрах,

но взех решение и си казах:

Отивам аз в чуждата страна

за да спечеля някоя пара.



И често връщам се назад в живота,

къде сгреших,защо,кога и как,

но карам аз напред както пилота

и моля се дано се върна скоро пак.



Зове ме бащината стара къща

и дворчето с разцъфнали асми,

селската чешма насред мегдана

с бликналата стройновска вода.



Навсякъде където и да ида

аз връщам се в родния си край

и свива се сърце ми наранено

за мен България е земен рай.



Не ще те заменя с никоя друга

родина в земния простор,

за мене ти си моята татковина

и моя болка радост и съдба

Stoia samichka s babata v staia
i mislia si koga shte doide kraia.
Ostavih rojba,maika i rodina,
da doida tyk i stana edna slyginia.

Kakvo se slychi,taka i ne razbrah,
no vzeh reshenie i si kazah:
Otivam az v drygata strana,
za da spechelia niakoia para.

I chesto vrashtam se nazad v jivota,
kade sgreshih,koga zashto i kak,
no karam az napred,taka kakto pilota,
i molia se dano se varna skoro pak.

Zove me bashtinata stara kashta
i dvorcheto s razcafnali hasmi.
Selskata cheshma na sred megdana
s bliknalata stroinovska voda.

Navsiakade,kadeto i da ida
az vrashtam se v rodniia si krai,
i sviva se sarceto mi naraneno
za men Balgario si zemen rai.

Ne shte te zamenia s nikoia dryga
rodina v zemniia prostor
,za mene ti si moiata tatkovina
i moia bolka,radost i sadba.


Monastiraki-Grece        .05. 2005g.